Размисъл

Мислех, че мога

с ръцете си да те обхвана

и сърцето ти да стопля,

с дланта си да те погаля

и от неволята да те избавя.

Но не успях.

Не успях спомените да изтрия

и часовника да пренавия,

но от себе си от пътя

да се отрека и отбия

успях.

Мислех да тръгна,

да търся следите ти в мрака,

да бродя из горите гъсти

и да чета по твоите пръсти

мислех…

Но не успях

да стигна следите

отдавна от някоя друга изтрити,

отмити са те от сълзите твои,

защото си страдал от чужди завои…

Мислех да те забравя.

След думите тежки и постъпките нечовешки

душата ми започна да изгаря,

бавно цялото тяло да умъртвява

и понякога усещах, че ТЯ наближава

мислех…

И осъзнах,

че избягам ли сега

не ще се върна – никога

не ще усетя твойта самота

и ще преживям собтвената си тъга.

Хубава песничка…

Написал си дори това, че без повод плача
Но в твойта книга видях кошмара си оцветен
Разказваш как ти правя гола кафе обаче
Представа нямаш какво е времето вътре в мен

Обичам стълбища, но мразя асансьори
Паля свещите в тъмното, с призраци аз говоря
Разказвам вицове и им забравям края
Добре, но трябва ли да знаят те…

Написал дори, че имам мече-играчка
Защо обичам гореща вана и душ студен
Описал си как сутрин правя любов обаче
Не си им казал какво е времето вътре в мен

Изпращам картички до теб с фалшиво име
Понякога дори не спя, на сутринта личи ми
Рисувам дракони в тефтер до телефона
Е добре, но трябва ли да знаят те…

Написал си какво на рамото ми знакът значи
Защо им даде списък с тайните ден след ден
Описал си какво говоря на сън обаче
Не знаят те какво е времето вътре в мен

Написал си дори това, че без повод плача
Но в твойта книга видях кошмара си оцветен
Разказваш как ти правя гола кафе обаче
Представа нямаш какво е времето вътре в мен.

Уравнение

Усещам, времето лекува… но само болката, не и тъгата. Тя е вечна, тя е моя, тя е задушаваща като дим от хиляди комини. Не знам кое е по-страшно – че те срещнах или че за миг помислих, че сме двете счупени половини на едно цяло. Искам да затворя страницата и да обърна нова, не искам да пиша за теб, защото не искам да плача, не искам да усещам парене под ноздрите си. Искам само спокойствие и мълчание, а не знам как да го постигна, когато хиляди гласове крещят в главата ми. Понякога си мисля, че полудаявам, но не, не съм луда, обичам те толкова много, че дори и да не съществуваше изобщо, сигурно пак щях да съм влюбена в представата за такъв човек, като теб. Жалка съм и единственто, което ми остава е да те гледам на снимки, защото не искам да те виждам на живо. Никога повече не искам да те виждам. Когато погледна в огледалото искам да виждам зад себе си път, който е запречен с огромни метални огради, заключени с хиляди ключове, глътнати от мен. Не мога да съжалявам, ти извади на показ най-доброто от мен, но сега го захвърлих в ъгъла отново, защото няма смисъл от него. Може да звучи глупаво, но не мога да я защитавам сама, добротата в мен е повече и не мога да я контролирам. Сега се обичам повече от преди, защото съм сигурна в едно – ти ме губиш завинаги, свикнах с теб и с манталитета ти, сега си прозрачен , няма как да ме изненадаш, няма как да ме спечелиш и загубиш отново, защото всичко идва от мен. Проста математика

х(1-1) = 0

Това е крайният резултат от нашето познанство.

Сравнение

Безсърдечно рязка,
aлена окраса.
Падащи стени,
срутени мечти.
Дълбоките реки
на твоите лъжи
Прецъфтелите божури
и твоите следи
мъртви рибки
на повърхността
забравени реликви
и моята тъга
Скрито примирение
в дълбоко вдъхновение
падащи звезди
умиращи сами
това си ти!

Досег с лудостта,
страх от вечността
Кървави ръце
в черното небе
Заровени сърца
в снежна пелена
Диви зверове
в тъмната гора
Бягащи крака,
потъващи в снега.
Длъжница на света,
потънал в подлостта
Затворени врати,
почернели дни,
Измамния захлас
и постоянен бяс
Това съм аз.

Ледена контеса

Лед съм аз и ледени са моите мечти.
Ледена контеса в кралството си.

Бавно, тихо, леко стъпва
И всичко под краката и притръпва
Валс танцува в балната си зала
Вечно някъде е замечтана
Сенки, демони и мъртъвци – слуги
На подноси лед и ледени скрижали носят,
Остри, прозрачни, вледенени
Както всичко в нея …ледената фея.
Студът си тя никому не дава,
Той успокоява я в ледената стая
Легнала в бяла пелена,
Тъжна е, но никому не казва тя
А всъщност няма и на кой, защото е сама.
Студът усетил, че я губи,
Отново мракът в нея се опитва да събуди,
Сълзите и във сняг превръща,
И падат едрите парцали
Върху устните в мълчание сковани.

Лед е тя и ледени са нейните дни,
Изоставена контеса сред ледени стени.

Осъзнаване

- Продължавай да говориш, толкова ми е интерсно.

- Аз си мислех, че знаеш много добре за какво става въпрос. Все пак си годеница на Андрей.

Наташа въздъхна тежко, хвана чашата, прокара пръст по ръба и и каза с наведенеа глава.

- Не всичко е такова, каквото изглежда.

Успях, пропуках стената. Виното си казваше думата…

- Ако не ти се говори – не е нужно да ми споделяш, все пак се познаваме от един час, а и аз нямам как да знам как изглеждат нещата.

- Не, не, чувствам, че мога да ти кажа всичко, а ти ми сподели толкова неща за себе си.

Глупости, казах и нещо съвсем повърхностно, но способността да влагам драматизъм я беше разчувствало, плюс няколкото чаши вино, щеше да ми каже каквото поискам, а аз исках само едно – да разбера какъв човек е Андрей. При малко повече старание, шях да науча още доста тайни, но не знам дали исках изобщо.

- С Андрей се запознах на рожден ден, на моя позната – художничка, той, както си забелязала, е много интересен и начетен човек, седна до мен и си говорихме цяла вечер. На другия ден го видях случайно на улицата и той ме покани да пием по нещо, аз се съгласих и без това се разкарвах безцелно по магазините. Всъщност, да ти кажа честно, изобщо не знам как се стигна до тук, как  почна всичко, аз щях да кандидатствам същата година и се бях заринала с учебници, ходех на уроци и рядко имах време да се виждаме. Мислех си, че като замина за Франция всичко ще свърши, все пак разстоянието не е малко, но тогава бях сама и той беше сам, започнахме за излизаме заедно, не съм се запознавала с неговите приятели, ходех от време на време в ателието му и ми харесваше. Бавно, бавно го заобичах с всичките му странности, държеше се добре с мен, не ми пречеше да уча. Перспективен е, но това, от което всъщност ми е най-тежко е, че реално погледнато нас нищо не ни свързва, та ние почти не се виждаме, преди това имах дълга връзка с едно момче, беше доста по-различно. Андрей е толкова потаен, случвало се е да го питам нещо от типа на : „ Какво ти е? Защо си умислен? Защо си тъжен” и да срещам смразяващия му поглед, затова просто спрях да го разпитвам за такива неща. Аз си идвам толкова рядко и понякога се чувствам като някакво скъпо произведение на изкуството, което не бива да бъде показвано на хората. Ужасно е, Вера.

Слушах внимателни и разбирах, че с тази жена сме колкото различни, толкова и близки. Тя никога нямаше да задава излишни въпроси, тя винаги щеше да е до Андрей, колкото и безразлично да се държи той с нея, но не защото е влюбена в него и иска да цени личното му пространство, а защото си имаше свои цели за постигане, не искаше да създава неудобства и за двамата. Прагът и на търпимост беше висок, емоциите се криеха дълбоко в душата , защото явно можеше, не като мен – да се хваща за всяка подадена ръка и да си мисли, че ще я извади над водата. Наташа бе реалист. Нистина не знаех какво да и кажа, на сутринта тя надали щеше да отдава голямо значение на разговора, явно виното и бе дошло в повече и затова ми споделяше толкова съкровенни неща. За момент си помислих, че не искам да знам повече, исках да изляза, да напусна галерията, нямаше смисъл да ровя и да се бъркам в живота на тези двамата. Те щяха да се оправят, не трябваше да съм тук, моето отмъщение не биваше да ги достига, не биваше да ги обвинявам за това, че аз съм слаба, че не мога да се контролирам, че се чувствам  отхврлена, нямах никакво право да се опитвам да съсипвам техния живот.

- Ти чувствала ли си се така?

- Моля – бях се загледала в коридора насреща с идеята да изляза незабелязано.

- Слушаш ли ме? – попита Наташа и сбръчи вежди с надежда.

- Не можеш да си представиш колко добре те слушам, замислих се за това, което ми разказваш.

- Е, случвало ли ти се е нещо подобно.

- Не, – стиснах устни, защото мразех да лъжа и веднага щеше да ми проличи –  не ми се е случвало подобно нещо, не съм изпитвала такива чувства, защото обикновено аз съм лошата, аз съм тази, която не обръща внимание, аз не се влюбвам, Наташа, не държа на никой повече, отколкото държа на себе си, на родителите си и на хората, които се отнсят добре с мен.

- Сериозна ли си? Не си ли имала приятел?

- Имала съм, разбира се, но нито един от тях не  е бил достатъчно добър за мен, затова и вече не са ми приятели. – Усмихнах се криво, установих, че чашата ми е празна. – Отивам да си налея вино, искаш ли и ти?

- Не, имам по-добра идея, хайде да отидем някъде другаде, Андрей ще се справи и без нас.

- Както искаш – вече наистина започнах да не разбирам какво се случва, тя предпочиташе да изчезне с мен, отколкото да остане при приятеля си. Проследих я с поглед, плъзгаше се по мраморния под и разбутваше хората, за да мине, хвана Андрей за ръкава, но той не и обърна никакво внимание, не можах да разбера дали му каза нещо, обърна се за миг към мен, вдигна рамене и се запързяла обратно, хвана ме за ръка и след секунди вече бяхме извън сградата. Времето вън беше като по поръчка, снегът продължаваше да вали на едри парцали, луната беше огромна, кръгла и жълта, обвита във светло син ореол. С Наташа се държахме за ръце и се плъзгахме, на няколко пъти се изтърсихме на земята – тя правеше ангели, а аз, естествено – дяволи в  снега. След около половин час се озовахме в някакъв парк, криехме се и се замеряхме с пухкави и меки снежни топки.

Хубава вечер беше. Не се видях повече с нито с нея, нито с Андрей. На сутринта хванах първия влак за София, исках да се прибера и да остана сама с мислите си за тях. Не ги мразех, всъщност странното бе, че не изпитвах нищо, бях празна като кутия от бонбони, в мен нямаше вече нищо сладко. За момент си помислих, че полудявам и, че по някакъв начин притъпявам болката, която бе логично да изпитвам, но не, не беше така – бях чиста, безчувствена и бяла, като снега навън. Поредната измамна среща, но във всички тях имаше нещо хубаво, успявах да си поддържам вдъхновението. Ами ако всичко беше идеално, ако бях майка на 3 деца и живеех с Андрей или Александър, готвех вечеря и посещавахме заедно театъра и опера, тогава кой щеше да пише сега? Кой щеше да гледа в ирреалното пространство на своето съзнание? Бях благословена не по-малко от тях двамата, имах уникалнта възможност да се изразявам върху лист хартия. Аз бях свободна като никога досега. Оттук нататък всичко щеше да бъде отнесено към писането и рисуването, ако ми останеше време за него, и без това не беше моя привилегия, а начин да се опитам да навляза в техния свят и да видя как трудно избират цветовете, които ще използват, защото сърцата им са спрели…отдавна. Разбирах ги, и моето вече биеше толкова тихо, че понякога сутрин изобщо не го чувах, нито напипвах пулса си. Странно, като че ли сърцето ми искаше да спре, но тялото ми не позволяваше, събуждаше го всяка сутрин с прозяване и размърдване на ръце и крака, интоксикираше го с огромна чаша кафе и го насилваше да пише, да излива цялата горчилка, която беше събрало… не, не беше тялото ми, беше разума ми, който най-накрая беше заел твърда позиция и бе гласувал: „Ще живее”.

И така.. всичко започна да се подрежда, тоест, аз започнах да подреждам всичко разрушено. Рутината и самотата ме прегърнаха отново с приятелските си прегръдки. Пророних някоя и друга сълза, пиейки в тяхната компания и като че ли ми мина. Мислех си, че не може да е толкова лесно, спомних си, как се гърчех и будех нощем след Александър, беше нечовешко, вътрешната болка се превръщаше във физическa и нещата изглеждаха неспасяеми. А сега бях спокойна, дишах дълбоко, не се давех в плач, просто седях на леглото и надигах чаша след чаша чаят, който беше останал единственото ми удоволствие през уикендите. Виждах се като във филм, как надигам мента, ройбос, лайка, облечена в розово, облечена в черно, облечена в червено, полугола, как седя на леглото и пия чай, но погледът ми винаги беше отправен на едно и също място – в полите на Витоша. Да, такава бе гледката от прозореца ми, най-хубавото нещо в София, а аз имах изглед точно там, в полите на Витоша.  Интересна ирония, имайки предвид колко харесвам Яворов, а специално в тази му пиеса винаги съм искала да играя Мила, имам си й любима сцена:

Мила. Спаси мене, мене спаси: аз съм изгубена в пъкъла, сред който живея…

Христофоров. От какво се боиш ти! Какво казвам аз? Помисли само. Аз казвам: ще продам себе си, Мила, но ще спася любовта си. Ще продам себе си… Но защо? Какво ми тряба? Тряба ми всъщност толкова малко нещо. Ще отида утре при вратата на съда, ще търся, ще викам, ще търгувам… аз ще спася гордостта си, самовнушенията си, нашите блянове… Какво особно има в туй! Какво страшно бих казал аз? Иди при брата си в Москва и ме чакай там. След година и половина – не, след година, аз ще бъда там. Ако Витоша би се изпречила на пътя ми, с глава ще я отместя и ще бъда там… Ти почваш да ме слушаш, ти ме слушаш, нели? (С малка облекчение.) И тогава, между другото, ти ще бъдеш пълнолетна. (Почти усмихнат.) И ти ще заявиш по всички формални пътища отречение от бащини и майчини стежания. (Светнал.) Ти ще направиш това, макар инак излишно нещо, заради моята… заради моята малка суета – или лудост? И ние ще бъдем щастливи, затворили вход за всичко, което би могло да нарани нашето гордо щастие; така, както сега наглед е затворен за нас всеки изход от едно нещастие!

Мила. Нещастието е само мое… Струва ми се, че днес за пръв път те видях, залюбих и изгубих… Сякаш нищо не е било допреди час, сякаш и нищо няма да бъде подир час… Не, струва ми се, че съм се пробудила между два кошмара, за да изживея в няколко мигновения цял живот. Единия кошмар изчезна, когато пристъпих гробищната врата и те видях тук. Другия – той ще се спусне върху мене, когато тръгна за в къщи…

Христофоров. Ти поменуваше твоите родители… И най-после, едно малко отлагане…

Мила (високо). Не е истина. Нищо не съм говорила. Аз нямам родители. (Много горчиво.) Аз нямам нигде никого!

Христофоров. Успокой се. Мила!

Мила. Остави ме. Защо не си отидеш! (Пада на колене.) Остави ме. Тая камбана, тя бие за мене. (Почти пада по лице. и ридае.) Иди си. Тя бие замене…

Но за съжаление го няма този, който ще дойде и ще каже: „ Не тази камбана бие и за двама ни.” Няма го и никога не го е имало, никога не съм съумявала да потикна мъж към такава любов, към мен, че да иска да срути всички морални устои, да премине всички граници, само и само да ме държи в прегръдките си. Когато съм им казвала да си ходят, те са си тръгвали и никога не са се борили, никога не са правили и малък опит да си ме върнат.

Страховете ни пазя II

Прелюдие:

Пясъчен часовник часовете отброява,

Чакам да се спреш пред мойта стая

Ела да поиграем на една игра,

Която ще запрати един от нас във вечността.

 

 

 

 

Плачи, защото става късно,

Говори, защото после няма да те чувам,

Обичай ме, докато още можеш,

Прегръщай ме, без да се тревожиш за

изсъхващата ми душа.

 

Помни, че вечността не е за тебе отредена,

И моята милост също отдавна е сломена.

Няма прошка, няма и сълза, която да измие подлостта

Няма смисъл да ме молиш после,

Моли ми се сега.

 

Крясъците ми ще чуваш нощем,

И потен ще се будиш сутринта,

Защото няма да ме има,

За да  хвана твоята ръка,

Подай ми я сега.

  

Страховете ни пазя I

Невъзможно е да си възможно идеален

И неприемливо е да си примамливо забавен

Защото надали ще съумееш отново вярата ми да спечелиш

А как хубаво би било да ме сргееш, когато пия чая у дома .

Но всъщност захар мога да си сложа и сама.

 

Дали е глупаво да си втълпявам,

Че със мен ще дойдеш и на край света,

И дали е глупаво да мисля, че обичаш ме въпреки страстта,

Защото тя е чувство пагубно и любовта успешно тя убива,

Особено ако е плод на гордостта .

 

Не искам аз да се въргалям в нечие легло,

Пък и макар използвайки теб като седло,

Не искам, защото подло и зловещо е,

А греховете ми в повече дойдоха,

Не искам, когато остарея вечно в аурата ти да живея.

 

 

Не мислиш ли, че прекаляваш

И че прекалено много преиграваш,

Искайки от мен в мислите си да те сложа

Хмм… дори да предположим,

Че това възможно е,

Какво печеля аз накрая?

Смяташ ли, че така душата ми ще иде в рая?

 

Няма никакво значение,

Границите на благоразумието…преминахме ги вече,

Единственото, което ни остава

Е да стигнем заедно до края.

Два свята

В моя свят всичко е красиво

В твоя – гледам отстрани,

Как пропадам, как се унижавам

Как лежа в краката ти и се моля 

Как се опитвам да стигна до сърцето ти

Как  предъфквам всяка твоя дума и търся смисъла,

Как се насълзяват очите ми,

Как си задържам дъха, как ставам синя

Как вдишвам отново

Как не съм силна

Как не мога да сложа примката около врата си,

Как нямам ръце, нито крака

Как се влача като змия

Как потъвам във ваната

Как изплувам само за да усетя

Как боли повече

Как съм вечно жадна

Как пия и никога не се напивам

Как копая гроба ти с ръце

Как лягам сама в него

Как пръстта е влажна от сълзите ми

Как отчаяно се моля да ме заровиш

Как дъждът вали върху лицето ми

Как червеите излизат изпод пръстите ми

Как потъвам в калта

Как е тъмно в душата ми

Как ми подаваш ръка

Как ме измъкваш и ме покриваш с дрехата си

Как изчезваш сред дърветата

Как седя сама до гроба ни

Как рисувам сърца в пръстта

Как тя се наслоява под ноктите ми

Как дъжда отмива надеждите ми

Как вися завързана на дървото

Как от устата ми капе кръв

Как усещам забит в гърба си нож

Как идваш, вадиш го и го прибираш в кобура си

Как пищя от болка

Как развързваш въжетата

Как ме слагаш по корем на земята

Как превързваш раната ми

Как се изгубваш зад дърветата

Как хриптя и се влача

Как хващам дървото за корените

Как се изправям, прегърнала ствола му,

Как стискам пентаграмата на врата си

Как лъчите и се забиват в дланта ми

Как не ме боли

Как се вледенявам

Как заспивам

Как се връщам в моя свят

Как там срещам другото си АЗ

Как то ми удря шамар

Как се олюлявам и политам надолу

Как се нанизвам върху клоните на дървото

Как ръцете и краката ми се отпускат

Как от всяка прободена част изтича кръвта ми

Как гробът се пълни

Как се събличаш

Как лягаш вътре

Как ти отива червения цвят…

Обич

Аз знам, че съм добър човек, вътре в себе си не тая омраза към никого, вече дори и към себе си, но това не е защото съм безразлична, а защото разбрах колко по-важно е и колко по-добре се чувствам, когато направя нещо за някого. А добрината има различни проявления и понякога хората не я разбират, но това не е важно, единственото важно е да са щастливи. Ако знам, че някой е заспал спокойно, заради мен, заради мои действия или думи и аз спя спокойно. Защо изобщо трябва да сме лоши един към друг след като всички сме хора и всички имаме нужда от обич и разбиране? Не знам, не искам да наранявам никого, никога вече… Не мисля глобално, мисля за хората, около мен, с които живея, с които работя, с които общувам, мисля си, ако всеки беше малко по-добър към другия, щяхме да създадем един много по-красив свят и аз изобщо нямаше да пиша за добрината в този блог. Аз дишам, живея, обичам, копнея, мисля, мечтая , като всички вас. Ако някой прочете това, искам да го помоля да прегърне човекът до себе, защото утре невинаги е ден и не се знае, дали този човек ще бъде пак на същото място, той може да има нужда от прегръдката ти сега. Никой не е вечен, ти не си вечен, нито аз. Харесвам Алфред Дьо Мюсе:

” Живей така, че когато застанеш на прага на гроба да си кажеш: Да, аз живях, понякога съм се лъгал, но съм обичал, живял съм АЗ, а не някакво изкуствено същество, създадено от моето високомерие и моята скука..”

Цитатът не е точен, но ми е любим.

Май това беше за днес.